
— Толкоз по-добре за теб, любезни — отвърна му гасконецът. — Той не обича хората от твоята порода.
— Него ли наричат Хубавия Лагардер? — поинтересува се Пинто.
— Той ли е онзи, дето уби тримата фламандци под стените на Санлис? — почти шепнешком попита Фаенца.
— Той ли е онзи — поиска да разбере Жоел дьо Жюган, — който…
Но Кокардас надменно го прекъсна с думите:
— Няма втори Лагардер!
III. Тримата Филиповци
Единственият прозорец на схлупеното помещение на кръчмата „Адамовата ябълка“ гледаше към нещо като насип, засаден с букак, който се спускаше до самия крепостен ров на Кайлюс. Един коларски път прекосяваше гората и стигаше до дъсчения мост, прехвърлен над широкия и дълбок ров, който заобикаляше замъка от три страни и се отваряше към пропастта над Hachaz. Откакто бяха съборили стените, предназначени да задържат водата, ровът беше пресъхнал от само себе си ц сега дъното му даваше годишно две богати реколти овес, отредени за господарските конюшни.
Току-що бяха ожънали втората реколта и от мястото, където се намираха нашите осмина побойници, се виждаха жътварите под моста, които връзваха овеса на снопи.
Като се изключи липсата на вода, ровът беше останал непокътнат. Вътрешната му стена се издигаше почти отвесно до насипа. Бяха прокопали един-единствен проход, през който каруците с овес излизаха на същия онзи коларски път, дето минаваше под прозореца на кръчмата.
От приземния етаж до дъното на рова крепостната стена беше осеяна с многобройни бойници, но имаше един-единствен отвор, през който би могъл да се промъкне човек. Това беше ниско разположен прозорец, намиращ се точно под дъсчения мост, заместил много отдавна някогашния подвижен мост. Прозорецът беше преграден с решетка и затворен с масивни кепенци. Той осигуряваше въздух и светлина за банята на Кайлюс, голяма подземна зала, която все още пазеше следи от минало великолепие. Известно е, че в средновековието, и то предимно на юг, баните са се славели с наистина разточителен разкош.
