— Какво ми каза? — попита я той. Гласът му звучеше хрипливо и неуверено, сякаш не много често му се налагаше да води беседа. Всъщност така си и беше.

— Попитах те какво ти е станало? — повтори тя.

Преди да успее да й отговори, тя вече се намираше до него и прохладната й ръка бе положена върху челото му.

— Като че ли нямаш температура — обяви Сидни, свивайки устни. — Наистина ли се чувстваш добре?

— Ако трябва да бъда честен, не много — срещна той погледа й за секунда и веднага го отдръпна, проникнат от внезапен интерес към залепналите мухи по квадратните плафони на тавана.

— Така си и мислех — кимна тя. — Казах на Майк и той разреши да си тръгнеш — днес нямаме много работа.

— Да. Благодаря. Навярно ще го направя.

Когато Синди се намираше на най-горното стъпало на стълбата, Ейделман каза:

— Синди, утре бъди внимателна. Нали знаеш, проблемът с това земетресение…

— Ейделман, няма да има никакво земетресение — отвърна девойката. — Ясно е.

— О! — произнесе той.

Надяваше на същото. Много се надяваше.

Ейделман вървеше към къщи по улиците на Стауз Конърс, под сводестите куполи на дъбове и кленове, през утринното безмълвие на малкото градче.

Тишината на утрото се нарушаваше само от лая на кучета и от шумоленето на миналогодишни листа под гумите на автомобилите. Сякаш на този свят не бе останало нищо друго, освен Ейделман и залятата от слънцето улица. Въобще нищо. Но този факт не го безпокоеше. Беше привикнал към тишината, бе привикнал и към мълчанието. Целият му живот бе вписан в рамките на тишината и самотността: когато беше на деветгодишна възраст, баща му бе заминал нанякъде и не се беше завърнал, майка му почина, когато навърши двайсет и четири.

Сега тази пустота бе запълнена от мисълта за машината. Страхът и тревогата пронизваха с електрическите си заряди тялото на Ейделман. Той даже се страхуваше да помисли за евентуален неуспех.