Пътечката изчезваше под краката й и се плъзгаше в недрата на планетата, а девойката падаше в бездната, като напразно се опитваше да се захване за сипещата се почва, разтворила уста в беззвучен вик. Ейделман направи крачка към нея и й протегна ръка, опитвайки се да удържи равновесие въпреки бясното клатене, но Сидни пропадаше под земята, а разпуканият асфалт на пътечката се подуваше пред него и го поваляше на земята. Раздаде се грохот, сякаш сто врати се бяха затръшнали наведнъж, после земята потръпна за последен път и замря.

Ейделман се изправи на крака. Цепнатината се затвори. Той стоеше самотен пред суха пустинна равнина, където не се забелязваше нито тревичка.

… След като се събуди, Ейделман видя машината, чиито пламтящи контури се очертаваха върху тъмния таван. И вече знаеше, че може да я направи. Беше длъжен.

Домът, който бе наследил от майка си, се намираше на широка сенчеста улица, зад потъмняла от дъждовете ограда. Къщата беше на почти сто години и бе неумолимо грохнала. Прозорците на тавана й наблюдаваха с пусти очи изпод провисналите керемиди на покрива. Пантите им бяха ръждясали. Тръгнала откъм тавана, отдавна положената боя се белеше като змийска кожа. По паркета, някога гордост на майка му и бивш източник на грижите й, който сега беше доста надраскан, глухо звучаха самотните стъпки на Ейделман. Той се стараеше да поддържа порядък в дома си — по протрития килим нямаше прашинка, по кухненските съдове нито петънце, но всичко беше покрито с оттенък на овехтялост и посърналост, като на стара пожълтяла фотография. Ейделман нямаше нито време, нито пари, за да поддържа дома си така, както правеше майка му, след като баща му го напусна, когато част от стаите се даваха под наем и в къщата цареше младост и веселие.

Ейделман методично обхождаше стаите една по една — през лъчите на златистата светлина, която проникваше между пердетата, през сенките и застоялия въздух.