Същия ден се състоя една битка, която аз нарекох битка между синьото и черното и която ми се стори истинско космическо сражение между хубавото и лошото време. Беше започнало от запад, от една синя точка, голяма колкото шапка на полицай, както се казва в песента. Не допусках, че това може да има някакви последствия. Черните облаци — плътни и черни като гъсто мастило, сякаш съзнаваха силата си и настъпваха, без да бързат да щурмуват това нещастно късче лазур. Ала синевината разпери криле и малко по малко черното намаля, възцари се хубавото време. На края, към четири часа следобед, синьото победи като по чудо. Господи, какво хубаво нещо е слънцето! Целият съм в пъпки, ала грее слънце! В същност започваше най-мъчителният период от плаването.

Нямах представа къде се намирам. Лодката ми приличаше на истинско бойно поле. Бурята беше отнесла шапката ми и срещу слънцето на тропиците нямах друго освен една тънка брезентена качулка, крайно недостатъчна за такъв зной. Палатката ми беше раздрана на две места и макар самата лодка да не бе пострадала, отвътре всичко се бе просмукало със солена вода.

С благодарност приветствувах победоносното слънце, когато се появи на 16 ноември. Очаквах да сложи край на всички мъки, които непрестанната влага ми причиняваше. Тогава още не знаех, че именно то щеше да ме подложи на най-страшните изпитания в продължение на ужасните двайсет и седем дни, които последваха.

Неделя, 16 ноември. — Вече четири седмици, откак съм тръгнал. Цял месец. За първи път от четири дни насам успях да отбележа и измеря ширината си. Малко се страхувах, но напразно — останал съм на седемнайсети паралел (по-точно на 16°59’). Отлично! Значи ще избирам между Гваделупа, Монсерат и Антигуа. Що се отнася до датата на пристигането, трябва да е между събота — 22, и събота — 29 ноември. Това са горе-долу двете граници, освен ако не изскочи някоя изненада. Хубаво слънце, голяма жега, много пръски.