Събота, 22 ноември. — Съвсем слаб вятър. Пъпля като костенурка. При такъв ход ще са ми нужни още най-малко осем дни. Тези дни, както и предполагах, много ми натежават. Без да искам, търся хоризонта. Невероятно е колко облаците могат да приличат на земя! А зная много добре, че е невъзможно да видя земя преди понеделник! Да я видя! Веднъж да я видя! Птиците от островите стават все по-многобройни. Ако това можеше да означава нещо! Все още не се вижда кораб. Малко ветрец, за бога!

Неделя, 23 ноември. — Шеста седмица в морето. От югоизток ми се кани една от онези гръмотевични бури. Невероятни крайности, средно положение няма: или жизнерадостно слънце без ни едно облаче, или много лошо време. Бурята приближава. Какво ли ще стане с мен? Но в края на краищата не се кахъря много. Ако ще да е и ураган! По-далече от сушата не мога да бъда.

От край до край на хоризонта, отляво надясно, зад мен — мастилена линия, сякаш теглена с конец, не даваше на слънцето да изгрее. Времето застудяваше бавно. Подобно на желязна завеса, черното сякаш отново завладя небето. До прииждането на облаците аз не усещах и най малкото увеличение на вятъра. Морето си оставаше спокойно и мислех, че мога да не снемам ветрилото си и да устоя на бурята, която идеше. Но един добре известен ми шум, приличен на картечен огън, забоботи отново. От облака валеше като из ведро, сякаш хиляди шишарки пращяха в огъня. Най-сетне ураганът връхлетя над мен! Странно явление, което вече съм описал. Духна бесен вятър, който се таеше под крилете му, макар циклонът да не зависеше от него. Бях решил да се възползвам от напора му, за да напредна и да не свалям ветрилото, докато мога, готов да го пусна, щом забележа, че вятърът става неудържим.