Понеделник, 24 ноември. — Не трябва да казваш току така „хоп“, преди да си скочил: циклонът завъртя вятъра на пълен юг. Като прибавим и отклонението на течението, едва успявам да се задържа на 320 от компаса. Гоня севера с пълна сила. Много се страхувам да не ме грабне Гълфстриймът и да ме върне на север (не бива да се забравя, че по онова време аз си въобразявах, че съм достигнал съединението на Северноекваториалното течение с Гълфстрийма).
Четвъртък, 27 ноември. — Каква мудност! От неделя насам да съм изминал най-много двайсет мили. При подобен ход ще стигна чак във вторник или сряда. Десет дни мъка! Наистина ми е дошло до гуша! И на всичко отгоре лошата видимост ме кара непрекъснато да се страхувам, че мога да се промъкна между островите. Изнурително, е все да дебнеш хоризонта. През целия ден се взирам, а вече нямам черни очила, за да се пазя от слънцето. Няма кораби, няма самолети, няма птици, до гуша ми дойде (подчертано в дневника ми), четирийсет дни — предостатъчно!
Понеделник, 1 декември. — Ето! Ноември свърши, а суша още не съм видял. Жертва съм на променливи настроения. Изгревът на луната ме поставя към петдесетия градус, а залезът й — към шейсетия. И нищичко не разбирам! Довечера ще има пълнолуние. Ще видим. Напредвах малко. Подухна хубав ветрец, но през цялата нощ — пълно безветрие. Тогава къде ли се намирам, на четиринайсет или на хиляда и двеста мили? Тропическа жега. Хоризонтът е пуст, обвит в омара. О! Да можех да измеря сигурно и точно дължината си, да ми беше тук батерията, да ми беше тук хронометърът!