То се спускаше към мен и минаваше под лодката, простъргвайки дъното й с гърба си. Шест часа продължи играта ми. Вбесен, щях вече да я нападна, но тя изчезна тъй ненадейно, както се бе появила. На другия ден сутринта, макар нито една вълна да не бе прехвърляла борда ми през нощта, аз се намерих целият мокър. Лодката започваше да тече. През нощта животното беше пробило гуменото дъно с грапавата си като гласпапир кожа. Полагаше се да пристигна час по-скоро, защото положението, в което се намирах, ставаше наистина опасно. Поплавъците явно не бяха засегнати — не бяха спаднали, но нищо не можеше да се направи срещу неотменното проникване на водата през дъното на лодката. Бих предпочел една истинска дупка. Трябваше да изгребвам на всеки пет часа, щом водата достигнеше до дървения под. И тази мъка продължи през десетте дни, които ми оставаха, преди да стигна сушата.

Когато на 23-и аз се събудих тъкмо преди да изгрее слънцето, с огромна изненада открих, че ме е отминал един голям товарен кораб. Бях точно в килватера му. Беше невъзможно да не са ме видели. Реших сам да известя за себе си и а дрезгавината на изгряващия ден запалих бенгалски огън, за да го накарам, да се върне и да ми е чиста съвестта.

Корабът направи завой и се върна към „Еретик“, Капитанът ме прие много любезно и ми предложи чаша кафе. Той потвърди верността на моите измервания; намирах се, точно както сам бях изчислил — на 13°50′ север и 58°20′ запад.

Спускам се отново в лодката и като нанасях на картата местоположението си, забелязах, че краят е дошъл. Оставяха ми нищо и никакви седемдесет мили до северния бряг на остров Барбейдос. Духаше силен вятър. Изчислих приблизително скоростта си, вече очаквах да забележа фара от северния край на острова, между полунощ и два часа по Гринуич.

Малко след полунощ ослепителна светкавица внезапно проряза небето. Последва и друга. Спуснах се към хронометъра. Не бяха изминали и десет секунди и облаците повторно се осветиха.