И тъй като човек крие страха си пред децата, аз вдигам закърпеното си ветрило. Около мен се появяват големи зелени и сини петна. Риби. Река ли да посегна, те бързо се отдалечават, гмуркат се и изчезват в морските дълбини. Все пак трябва да успея да хвана риба. През целия този 24 октомври се мъча да закривя острието на ножа — бавно, без да го чупя, използвайки плоското си гребло като наковалня. Тогава завързвам с връв дръжката на ножа си за края на греблото, за да се опитам да улуча първата риба, която ще се доближи край мен. Всяко нещо на борда може да послужи за вързалка — някоя вратовръзка, връзки за обувки, някой колан, въжета… Корабокрушенецът все ще намери нещо. Докато се мотаех с тези си занимания, за моя почуда над главата ми прелитат и няколко птици. Бях убеден, че щом се отделя от брега, няма да ги видя вече. Още един предразсъдък на сухоземеца. Нямаше ден, в който да не забележа птици. Една от тях сякаш се бе привързала към мен: всеки ден от моето пътуване, та чак до края тя идваше към четири часа да направи няколко кръга над „Еретик“.

Събота, 25 октомври, след като само бях ранил няколко риби, аз извадих първата златоперка от водата. Бях спасен: вече имах и храна, и питие, и стръв, и въдици, защото зад кукообразния оперкулум

Първата ми въдица беше готова. Сега всеки ден щях да имам богата и пребогата трапеза. Нямаше да зная повече ни глад, ни жажда. Тъкмо това беше най-голямата ерес в моето положение на корабокрушенец.

Вятърът духаше непрестанно. Не свалях ветрилото ден и нощ — вече нямаше острови, които да избягвам, оставях се на въздушното течение, което ме тласкаше, и плавайки с истински попътен вятър, аз се носех по диплещите се пред мен вълни. Тъй както скоростта дава равновесие на велосипедиста, така и те ми носеха сигурност; защото при всяко спиране вълната удряше силно по задната преграда, разбиваше се и ме заливаше. Тогава ме обзе чувство, което би могло да се нарече „тревога за съоръженията“, тревога и страх, че съоръженията ми няма да издържат и най-вече кърпеното ми ветрило.