— Известно ми е — отвърнах аз, осъзнавайки, че наистина е така.

— Да — продължи тя, — на Ерик ще му хареса, че си мой гост. По всяка вероятност ще те остави на мира, а ти точно това искаш, n’est-ce-pas?

— Oui — казах аз.

Ерик! Това ми говореше нещо! Бях познавал Ерик и по някакъв начин беше много важно, че го бях познавал. Не наскоро. Но този Ерик, който бях познавал, все още се намираше някъде наоколо и това беше важно.

Защо?

Защото го мразех, ето коя бе една от причините. Мразех го достатъчно, за да съм обмислял как да го убия. Може би дори се бях опитвал.

Освен това между нас имаше някаква връзка, знаех го.

Роднинска?

Да, точно така. На никой от нас не му харесваше, че сме… братя. …Аз си припомнях, припомнях си…

Едрият, силен Ерик, с влажната къдрава брада и очи… същите като на Ивлин!

Внезапно ме заля нова вълна спомени, от която слепоочията ми започнаха да пулсират, а по врата ми изведнъж изби топлина.

Не позволих на нищо от това да даде израз на лицето ми, но си наложих да дръпна отново от цигарата и да отпия нова глътка бира, когато осъзнах, че Ивлин действително ми е сестра! Само дето името й не беше Ивлин. Не можех да се сетя как се казва, но не беше Ивлин. Трябва да внимавам, реших. Като се обръщам към нея няма да използвам никакво име, докато не си го спомня.

Ами аз кой бях? И какво всъщност ставаше около мен?

Ерик, почувствах ненадейно, имаше някаква връзка с моята катастрофа. Тя е трябвало да се окаже фатална, само че бях оцелял. Той я е предизвикал, нали? Да, отговори вътрешният ми глас. Трябва да е бил Ерик. А Ивлин му помагаше, плащаше на „Гринуд“ да ме държат в кома. По-добре, отколкото да съм мъртъв, но…

Проумях, че по някакъв начин се бях предал в ръцете на Ерик, с идването си при Ивлин и щях да бъда негов пленник, както и да съм изложен на нова атака, ако останех.