Ала тя бе подхвърлила, че като ставам неин гост той ще ме остави на мира. Запитах се дали е така. Не можех да приема нищо за чиста монета. Налагаше са да бъда постоянно нащрек. Може би щеше да е по-добре, ако просто си идех и оставех спомените ми да се върнат постепенно.

Но бях завладян от ужасното усещане, че трябва да бързам. Необходимо бе да разкрия цялата история колкото се можеше по-скоро и веднага след това да предприема някакви действия. Това бе заложено като непреодолим импулс в мен. Ако опасността беше цената на паметта ми и рискът — цената на благоприятната възможност, тогава ще ги платя. Ще остана.

— Спомням си също… — каза Ивлин и осъзнах, че от известно време тя говори, а аз изобщо не я слушам. Може би се дължеше на това, че думите й звучаха като размишления, без да изискват някакъв отговор… както и на неотложността на моите мисли.

— Спомням си също деня, когато победи Джулиан в любимата му игра, а той хвърли по теб чаша вино с проклятия. Но ти взе наградата. И Джулиан изведнъж се уплаши, че е отишъл твърде далеч. Тогава ти са разсмя и изпи заедно с него друга чаша. Мисля, че той се разкайваше, задето така бе изпуснал гнева си, обикновено беше толкова хладнокръвен и ми се струва, че в онзи ден ти завиждаше. Спомняш ли си? Смятам, че оттогава започна да ти подражава до известна степен в много неща. Но аз все още го мразя и се надявам скоро да изпадне в немилост. Чувствам, че така ще стане…

Джулиан, Джулиан, Джулиан. Да и не. Нещо за някаква игра и как подлъгвам един мъж и разбивам на пух и прах почти легендарното му самообладание. Да, имах усещането, че това ми е познато и все пак не, не можех действително да кажа със сигурност за какво изобщо ставаше дума.

— И Кейн, него как го правеше на глупак! Той още те мрази, да знаеш…

Доколкото разбирах, не съм бил много обичан. И някак ми стана приятно от това.