— Ти ще получиш от мен малък дял като пари за мълчание. Повече не можеш да искаш. Та ти с нищо няма да допринесеш за нещата.

— Така си мислиш ти. Но аз мисля другояче. Ти даже много се нуждаеш от мен.

— Не знам за каква цел.

— Англичанинът трябва първом да бъде обезвреден. Ти се надяваш твоето вино да го катурне. Но какво, ако се заблуждаваш! Знаеш, че съм роден в Париж и първите трийсет години от живота си съм прекарал там.

«Ето откъде френският разговор! — помисли си подслушвачът. — Човекът изобщо не е местен жител, само се облича така. Вероятно въобще не говори турски!»

Междувременно обаче продължаваше да слуша. Довереникът на съдържателя водеше нещата си не лошо.

— През този период — продължаваше той — съм бил няколко пъти отвъд Канала. Опознах англичаните. Общо взето те добре си знаят мерилото. Пият портър, ейл, шери, пунш и всякакви ракии като вода. Виждал съм го със собствените си очи неведнъж и дваж и при това никога не губят ясно съзнание. Хладнокръвно престават да пият, когато им стане прекалено.

— Mille tonnerres! (Хиляди гръмотевици!) Това би могло да осуети целия ни план.

— Би могло! Ако не бях аз! Задръж човека само още четвърт час! През туй време аз ще ти набавя един прашец, който ще му сипеш във виното. Въздействието му ще…

— Не става! Той не е дете. Държи чашата непосредствено пред себе си и…

— Тогава тури праха в стомната!

— Това пък хич не върви! Той ме покани да пия с него. Трябва ли самият аз да изгълтам праха и да захъркам по-рано от него?

— А-а! Значи е предпазлив?

— Да, виждаш, че с нищо не можеш да ми бъдеш полезен.

— О, напротив! Щом нещата стоят така, толкова повече. От всичко, което разказа, не остава нищо друго, освен истински да се надпиваме с чужденеца. И сега кажи сам: Смяташ ли се способен за тая работа?

— Хмм! Аз не нося много.

— Знам. Но затова пък толкова по-издръжлив на пиене съм аз, както ще признаеш.