С един скок сър Дейвид се приземи от купчината възглавници. Беше чул достатъчно. Лицето му сияеше от удоволствие. Така добре му допадаше приключението.
— Eximius! Excellent! Indeed! (Забележително! Великолепно! Наистина!) — мърмореше си той, докато нареждаше припряно възглавниците по старите им места. — Когато моят приятел Кара Бен Немзи чуе това, ще трябва да признае, че вече с нищо не ме превъзхожда. И аз мога да подслушвам и надхитрявам врагове. Щастие само, че тоя тип беше французин, а не китаец, тунгусец или ескимос. Иначе от цялата тая беседа думица нямаше да мога да разбера. Сега обаче съм в течение на нещата. Нека само ми дойдат! Канят се да надпият Дейвид Линдсей! Чудо невидяно ще видят.
Стаята вече отново имаше обичайния си вид. Сър Дейвид се нуждаеше само още да избута резето, което той стори с едно бързо движение. После можеше да си седне пак на старото място и да изчака предстоящите събития. Намери време дори да запали пурата, угаснала по време на подслушването.
Едва сега се появи съдържателят с втората стомна. Той имаше гузна съвест. Ето защо бе подозрителен. Линдсей забеляза как гръкът плъзна преценяващ поглед между госта и прозореца. Вътрешно това го развесели. Външно обаче показваше равнодушна, почти глуповата физиономия.
— Накарах ви да чакате и моля за извинение — подхвана съдържателят.
— Тъй ли? — му бе отвърнато с въпрос. — Въобще не съм забелязал.
— Срещнах вън един добър приятел. Разбъбрихме се, както става, когато хората от дълго не са се виждали. Той обикаля страната по търговия. Обикновено го смятат за местен жител, но е роден французин, високообразован мъж, при това добър познавач и голям почитател на Англия.