Съдържателят сега започна да пее панегирика за своя приятел във всички тоналности. Влагаше цялото си старание да събуди у лорда любопитство да се запознае с тази запленяваща личност, ала сър Дейвид проявяваше жестокостта да го остави да чака в неизвестност и на всичко само кимаше с глава.

Накрая дъхът и изобретателността на гръка секнаха.

Той забеляза, че започва да оплита език, че в представянето му на начина на живот и съдбата на скъпия приятел зейват противоречия. И прекъсна. Едва сега Линдсей отвори уста, наглед, за да възнагради усилията на усърдния панегирист, в действителност, за да съкрати машинациите и доведе развръзката по-скоро.

— Че да бяхте го поканил тоя ваш приятел да изпие чаша вино с нас — каза. — Сега жертвате времето си за мен и се лишавате от неговата компания.

Ако камъкът, който пада някому от сърцето, причиняваше шум, сега щеше да чуе едно порядъчно тупване. Но така сър Дейвид само долови как другият дълбоко си отдъхна. Най-голямото му желание сигурно беше да отърчи и доведе апапина си, ала само проформа малко се превзе.

— Никога не бих си го позволил. Зная какво съм длъжен пред такъв избран клиент като вас.

— Глупости! Щях да се радвам да се запозная с човек, притежаващ толкова достойнства за величаене. Жалко, че си е тръгнал.

— Тръгнал? Хич даже! Той седи в предната стая и пие кафе.

— Не можех и понятие да си имам наистина.

— Не чухте ли разговора ни?

— Разговор? Не съм чул нищо.

— Тъй! Само предположих. Ние стояхме в двора.

— Представа нямам! По начало не се занимавам с хорските работи, но толкова повече се грижа за моите собствени. А сега побързайте! Идете да доведете приятеля си! Мисля, че като французин той ще съумее да оцени едно добро винце.