Кафеджията зяпна уста. Не знаеше какво да мисли за това изявление. Бръмбари ли имаше в главата си гостът? Или виното вече заплиташе разсъдъка му? Той се вторачи в спокойната, невъзмутима физиономия на англичанина, който не правеше впечатление нито на откачен, нито на пиян. Нещата за него бяха загадка.

Французинът обаче се усмихна тънко.

— Да не сте спиритист или окултист, мосю?

— Строго погледнато, не! Притежавам просто — скромно каза той — дарбата да гледам в бъдещето…

— Невъзможно!

— Притежавам по-нататък онова, което хората наричат «второто лице». Моето духовно око прониква през всяка стена до произволна далечина…

— Но моля ви, та това е… е… нечувано!

— И трето, мога да чета мисли.

Сър Дейвид ги приказваше така на едро, че двамата мошеници не знаеха как да го възприемат. Гръкът просто се умълча, французинът обаче накрая стигна до извода, че се касае за някакъв сплин на англичанина, и за да запази доброто настроение на жертвата си, прояви интерес към глупостите.

— Смайвате ни, мосю — залицемери той. — Трябва да призная, че у мен се поражда желание да получа доказателство за вашите способности.

— Хмм! С това отличие аз удостоявам всъщност само моите най-верни приятели.

— Направете в такъв случай едно изключение, моля!

— От мен да мине! Ще го сторя само за да не си мислите, че съм някой разказвач на лъжливи истории. Под такова подозрение сър Дейвид Линдсей не бива да попада. Ще ви предоставя желаното доказателство.

Съдържателят и неговият «приятел» нямаха и представа как хубаво се вмъкнаха сега в примката на хитрия англичанин. Те трябваше да седнат на миндера срещу вратата. Самият той извърши първо още няколко фокус-мокуса. После провеси далекогледа през рамо, стисна чадъра под лявата мишница и застана до входа с лице към двамата.