— Най-напред един поглед в бъдещето! — подхвана той. — Ето виждам ви двамата… крачите по един стръмен рид… непосредствено до вас зее мрачна бездна… препъвате се… падате! — Говореше с привидно нарастващо възбуждение. — Ето че от невиделица се появява спасителят… някакъв непознат, който ви мисли доброто… Дръпва ви рязко назад, хванал всеки от вас с една ръка. Предпази ви от сгромолясване в тъмните дълбини. Никога не го забравяйте, мосю! Той ви предварди от злото.

Сър Дейвид замълча. В стаята цареше гнетяща тишина. Двамата негодяи не намираха думи за отговор. Вероятно не бяха разбрали намека за планираното престъпление, от което ги предпазваше Линдсей.

Е, щяха веднага да го разберат. Той възнамеряваше вече да стане по-ясен.

— Сега един поглед в далечина, през стената на тази стая! — продължи Линдсей. — Там виждам… ха, та това е кафе-салонът, през който дойдох в къщата! Там седи… човек не би го сметнал за възможно… наистина, там седи мъжът със зелената чалма, дервишът, който търчеше подире ми като куче! Мисли и премисля. Почакайте! Я да взема пък да му прочета мислите. Нека това е изпитанието за моята трета способност.

Слушателите на чудатия прорицател и ясновидец станаха неспокойни. Размърдаха се на миндера и си хвърлиха по един скришен поглед. Сър Дейвид разбра, че трябва да побърза, ако иска да доведе играта до щастлив завършек. На суеверна боязън не биваше да разчита нито от страна на гръка, нито на французина.

— Дервишът — продължи той с повишен глас, преди още някой от ответната страна да е съумял да повдигне гласно възражение, — дервишът мисли… за мен! Желае да си отмъсти за цапването по носа. За тая работа трябва да му помогнат двама добри приятели. Той иска да има отмъщението си, а другите двама се домогват до парите ми. Да, да, мосю! Аз знам. всичко. Свършено е с вашия план. Аз не се оставям да ме съборят с пиене под масата и ми опразнят кесията…