Веднъж му се стори, че в гъмжилото на улицата забеляза един зелен тюрбан. Но това не го разтревожи, макар и да се сети за дервиша Осман. Та нали толкова много дервиши обикаляха из този град. Защо трябваше да е тъкмо оня, чието биещо на очи покривало на главата бе зърнал така мимолетно!

Внезапно чу от някаква къща песен. Спря и се заслуша. Беше една западноевропейска мелодия. Тогава забеляза над вратата табела и от френския надпис разбра, че стои пред една европейска кафетерия. Влезе.

В коридора, ненавяващ асоциации точно за родния край, беше мрачно. Вляво имаше врата, която той по-скоро напипа с ръка, отколкото видя.

— Приветлива кръчмица! — изръмжа. — Но може би тук отново ще има някое приключение. Well!

Отвори вратата и се почувства приятно изненадан, когато влезе в един просторен салон, в който горяха толкова много лампи, че бе светло като ден. Прозорци нямаше, а само многобройни отверстия високо горе до тавана, през които се изтегляше тютюневия дим.

Видя голям брой посетители в турско и европейско облекло. Ориенталците бяха насядали ниско до пода на меки възглавници, пушеха мълчаливо чибуците или наргилетата си, а на чиниите пред тях се виждаха дребни филджани. Европейците обаче седяха на столове край високи маси, пиеха кафето си от по-големи чаши и пушеха пури или цигари.

Появата на причудливо облечения англичанин предизвика сензация.

— Аджа’иб чок аджа’иб! (Необикновено, твърде необикновено!) — промърмори един удивен турчин.

Разговорът край масите на европейците също секна. Всички очи се отправиха към сър Дейвид, а по някои лица плъзна подигравателна усмивка, при което тихо тръгнаха от уста на уста думи като «англичанин… смахнат… сплин… палячо».

Линдсей не го и беше еня за това внимание. Той се насочи към единствената маса, край която имаше едно свободно място, и се настани непринудено, след като бе помолил за разрешение седящия там господин.