Негърски момчета се плъзгаха като сенки насам-натам с лули, тютюн, тлеещи въглени и кафе, грижейки се за клиентите. Сър Дейвид си поръча кафе на френски, беше разбран и мигновено обслужен. Той свали далекогледа от гърба, облегна го заедно с чадъра на стената, опъна удобно дългите си крайници и извади една добре напълнена чантичка с пури. Същевременно хвърли изучаващ поглед на човека срещу себе си.

Той беше млад човек, на може би двадесет и четири години, с висока, крепка фигура и истинска адонисова глава със сериозни черти. Лъх на тежка меланхолия се ширеше по това лице и го правеше още по-привлекателно. Беше изпушил една пура до края, освободил се от угарката и очевидно се канеше да запали нова. Англичанинът му протегна своята чантичка.

— Моля… обслужете се!

Заговореният вдигна изненадано поглед и се поколеба. Сър Дейвид бръкна в джоба на жилетката, измъкна една визитна картичка и му я подаде.

— Сега ще се осмелите да посегнете, нали?

На визитката се четеше: «сър Дейвид Линдсей». Младият мъж направи жест на изненада и като че в него се надигна някакво възклицание, ала той го потисна, взе една от пурите и на свой ред извади после картичката си.

— Я гледай, вие също притежавате визитки? — позачуди се англичанинът. — Нямах представа, че европейските порядки са напреднали тук чак дотолкова!

— Аз не съм турчин.

На неговата картичка се четеше на немски: «Паул Норман, художник».

— Как? Немец? — удиви се Линдсей, отваряйки от изумление така широко голямата си уста, че тънките устни образуваха квадрат. — Аз ценя Германия. Имам там роднини, казват се Адлерхорст. Търсих ги, но за съжаление намерих всички следи засипани.

— Едва ли е за вярване — рече другият малко резервирано. — Хора не могат все пак да изчезват безследно!

Същевременно хвърли удивен поглед към него.

— И аз го смятах за невъзможно, но е така. Недвижимото имущество бе преминало в други ръце, а всички членове на фамилията изчезнали. Странна съдба, хм! Запалете си пурата, де, тя е истинска «Перу». Имам осем или девет хиляди при себе си.