— В джоба? — усмихна се художникът Норман.

— Nonsense! На яхтата си. Трябваше добре да се запася с любимите си пури, защото не знаех кога ще си бъда отново у дома.

— Значи нямате никаква определена цел?

— No. (Не.) Търся приключения.

— От какво естество?

— Излишен въпрос. Не съм в Турция, за да изживея нещо китайско.

— Следователно? — подпита Паул Норман, комуто разговорът започна да доставя удоволствие.

— Много просто — изръмжа Линдсей разсърден. — Нещо турско.

— И което би трябвало да е?

— Вие сте един бавнозагряващ немец, сър! Индия си има своите тигри, Африка лъвовете си. Дивия запад своите червенокожи…

— А Турция?

— Има своите хареми, сър.

— Хареми?

— Yes. Търся харемско приключение. Спомнете си Волфганг Амадеус Моцарт! Отвличане, опасност. Освобождение на отвлечена туркиня или нещо такова. Yes.

Едновременно с това кимаше емфатично. А носът му, притежаващ изглежда необичайна подвижност, климаше на своя отговорност даже трикратно.

— Виж ти! — възкликна Норман донейде изненадан. — Шегувате се!

— Защо? Никога не се шегувам! Сър Дейвид Линдсей съм. Yes.

Норман се усмихна леко, почти съчувствено.

— Вие се смеете? — рече англичанинът, без обаче да се показва оскърбен. — От три седмици дефилирам между Дарданелите и Босфора, за да преживея някъде нещо подобно. Но не намирам нищо. Nothing. (Нищо.) Скучна е тая Турция. Имам един приятел — също като вас немец, — комуто приключенията падат в скута като зрели ябълки. Кара Бен Немзи. Но сега се е завеял при апачите или хадедихните. Не знам. Yes.

Художникът изглежда имаше някакъв отговор на езика си, ала го задържа. Откритото му лице прие особен израз на напрежение и като под някакво спонтанно решение той каза: