С невероятно хладнокръвие ми съобщава факти, които звучат учудващо в неговите уста. Пасивността на ЗОСГ не произтича от Матюс, както мислех аз, а от президента. Президентът се е хванал в клопката на собствените си маневри. Той първо се е възползвал от незаинтересоваността на пресата към енцефалит 16: не е дал гласност на събраните статистически данни и е „замразил“ доклада ми. Защо? Защото разкрие ли съществуването му, трябва да вземе мерки, които биха го направили непопулярен. А той вече е предостатъчно непопулярен, заради Тайланд, където води една от ония подмолни войни, които никого не заблуждават. И на второ място: ако сега съобщи за доклада ми, ще предизвика вълна от негодувание. Няма да му простят съзнателното премълчаване, ще стоварят върху него отговорността за всички смъртни случаи и ще изгуби изборите срещу сенатора Шърман.

Слушам. Изумен съм. Не проумявам, че за президента е по-важно да бъде преизбран, отколкото да спаси хиляди човешки живота, ако беше взел по-рано необходимите мерки. Кресби се разсмива: Докторе! Грешите по отношение на президента! Да не мислите, че в преизбирането си той влага някакъв личен интерес! Съвсем не. Вие не знаете, че президентът се смята за натоварен от бога с голяма мисия: да запази американското влияние в Югоизточна Азия. Много просто е, ако изпуснем Тайланд, пробивът е готов и всичко се проваля. А само президентът може да спаси Тайланд. Поне той така мисли. При това положение на нещата разбирате какво представлява една малка епидемия, която тук, в САЩ е взела едва четиридесет хиляди жертви — по-малко, отколкото в пътните произшествия за една година…

Странна политическа философия. Важно е не за какво се тревожим тук, а какво става на другия край на света. А и никак не ми харесва циничният тон, с който този енергичен млад мъж говори за началника си. Към всичко и всички Кресби се отнася с високомерие, включително и към енцефалит 16. И греши. Той може да е роден в златни постели, но болестта не е като бедността — прихваща се.