Казвам му го. Подчертавам, че важното е не броят на заболелите, а бързината, с която той нараства.

Тогава Кресби ми подсказва със заобикалки нещо, което ме изумява. Тъй като се готвя да си дам оставката, защо да не публикувам доклада си, той е мой, нали аз съм го писал.

Отговарям студено на изненадващото предложение. Докладът ми не е лично творение, а колективно дело на цяла комисия, задължена да го пази в тайна. Да издам тази тайна би представлявало за мен сериозен етичен проблем.

След което, без да навлизам в повече подробности, излизам настръхнал от кабинета му. Започвам да подозирам, че младият гений се е скарал с президента и се опитва да ме подработи. Целта е ясна: стреми се да използва моралните ми скрупули, за да подлее вода на бившия си шеф. И тъй както му подлива вода, мен да натопи, а той да остане на сухо.

Обаждам се по телефона на Анита и я помолвам да дойде у дома. Отначало казва не — имала много работа. С две думи й разказвам за срещата си с Кресби и тогава веднага ми отвръща: о, кей, Ралф, ще бъда у вас в десет часа.

Вечерта, разбира се. Дотогава имам доста време. Слагам да си легне или по-точно дискретно проверявам как се готви да си легне десетгодишният ми син Дейв. Той не дължи живота си на Анита — плановете за кариерата й изключват деца — а на първата ми жена Айлийн, която почина от сепсис на тридесет и две години, когато момчето бе едва на четири.

Вземам един душ и аз също обличам пижама: тези мои пижами, които така разсмиват Анита, защото си ги шия по поръчка. Напразно съм й обяснявал, че когато човек е като мен по-дребен на ръст, не може да си позволи дъното на панталоните да му виси до коленете.

В девет и половина влизам в стаята на Дейв, за да го склоня да угаси лампата. Мила картинка. Кучето Бъз — временно на пансион у нас, то е на една съседка — се е изтегнало пред леглото, с муцуна върху лапите. Вече е позадрямало и ме посреща доста вяло: отваря едно око и леко потупва с опашка по килима.