Дейв не помръдва. Облегнал се е върху превита на две възглавница и чете. Черните му мигли хвърлят гъста сянка върху бузите. Сядам в долния край на леглото и го гледам. Той е по-скоро дребен за годините си, но добре сложен, с овално лице, матова кожа и къдрави кестеняви коси. Ръста, формата на лицето, тена, клепките е наследил от мен. Очите му са очите на Айлийн. Всяка вечер, вече шест години, се връщам към този поглед.

Не беше лесно да организирам живота си. Имам чудесна съседка, която е поела грижата да води сутрин Дейв на училище и да го прибира вечер, и една друга, без деца, която с удоволствие го наглежда, докато се върна от болницата.

Тъй като заговорих за съседите, спомням си не без усмивка как отначало, когато дойдохме да живеем в Уесли Хайтс

Колебанието им не трая дълго. Доста бързо ме приеха. Благодарение на Айлийн. Благодарение също — цитирам — на „латинския ми чар“. Което означава, че бяха поставили знака „плюс“, на това, което, преди да ме познават, бележеха с „минус“. Пак си е расизъм, но в обратен смисъл. Добре. Щом като е продиктувано от приятелски чувства, няма толкова да придирям. Дори ми се случва, когато съм сред тях, да правя и малко театър и да се показвам по-голям италианец, отколкото цяла Италия. Те са очаровани. Особено жените.

— Загасям, Ралф — казва Дейв, отплащайки ми се за тактичността, с която чаках, без да продумам, неговото благоволение.

Изправям се, прокарвам ръка по косите му и устоявайки на желанието да го целуна (той не одобрява това), минавам във всекидневната, за да чакам другата си половинка, която виждам толкова рядко.

За приятелите ми и по-специално за тия, които познаваха Айлийн, втората ми женитба, при такъв начин на живот, не изглежда оправдана. Прави са. Единственото ми извинение е, че нямах друг избор. Ожених се за Анита, защото тъщата ми, която иска да вземе Дейв, ме обвини в неморалност, когато научи за връзката ни. Сега между това обвинение и мен плътно се възправя брачното свидетелство.