Но не чак толкова плътно. Съвместният ни живот далеч не е всекидневен. Аз, който съм, както казва Анита, „истинска квачка“ и съм наследил от италианските си прадеди привързаността към семейството, се сърдя и бунтувам срещу тази съпруга вечно в разход. Но положението напълно удовлетворява Анита. А и как няма да я удовлетворява, когато тя го е наложила!

Десет часът: ето я, пристига, тридесетгодишна, сочна и привлекателна, с махагоново червени коси, със зелени очи, с „изящно изваян нос“. Поне тя така го окачествява в миговете на тщеславие.

Нахлува като вихрушка и изгаряща от любопитство, от вратата се нахвърля върху мен. Едва ме оставя да говоря, толкова бърза да научи всичко.

Ужасена е по две причини, но в различна степен. За оставката ми, както и да е. Но да предоставя доклада си на пресата! Няма да направя такова нещо! Би било ужасно! Само няколко седмици преди президентските избори! А и от етична гледна точка нямам това право! Докладът не е моя собственост!

Оставям да отмине бурята — малко изненадан все пак, че прибягва до етиката в името на една администрация, която не си мръдва малкия пръст, за да опази здравето на хората. Когато най-после изчерпва всичките си обвинения, аз й обръщам внимание, че в случая става въпрос не за един, а за два дълга: недвусмисления дълг, който тя така ясно формулира и заради който се противопоставих на предложението на Кресби; и другия, действен дълг към гражданите на тази страна да бъдат на всяка цена предупредени за грозящата ги опасност.

Сега трябва да разсея страховете й. Наистина съм направил фотокопие от доклада, предаден на комисията, но той ще си остане заключен в касата ми в банката. Няма в никакъв случай да го публикувам: премного се боя да не предизвикам паника сред обществеността. Затова пък, ако ЗОСГ продължава да упорствува с пасивността си, ще се свържа с пресата, но като лекар и частно лице, а не като бивш председател на комисията.

Анита ме гледа. Ето, това вече я успокоява, разведрява. Присяда на дивана до мен и погледът на зелените й очи се променя по начин, който ми е добре познат. Трябва да й отдам дължимото: и най-големите тревоги, политически или лични, не пресичат за дълго нито желанието й да се люби, нито апетита. Едва съвзела се от тях, гонена от единия и от другия глад, които взаимно се изострят, тя опустошава леглото ми и изпразва хладилника.