— Нормално ли? — възкликва тя с презрение. — Не знам какво е това нормално. Не виждам защо яйчниците ми трябва да определят начина ми на живот. При мен командува главата.

И едва изрекла последните думи, заспива. Заспива мигновено, като чешма, която затваряш. Анита е не само много способна, тя е и здрава натура. Но може би не притежава особено силно развита чувствителност. Когато й разказвах за бързото разпространение на енцефалит 16, споменах за смъртта на доктор Морли, завеждащ реанимационното отделение в болницата, където работех и аз, но тя не се трогна особено. А го познава, толкова пъти сме били заедно на вечеря у него.

Ясно е, че по този въпрос не сме, не можем да бъдем на една вълна. Смъртта на Морли сама по себе си дълбоко ме разстрои, но тя ме разстрои и затова, защо да не го призная, че същото можеше да сполети и мен, ако вместо да оглавя комисията, бях останал в болницата.

Гледам Анита. Хубавите й махагоновочервени коси са се разпилели като ореол около главата й и тя спи, там където легна, напряко на леглото. Не искам да я будя, затова ще трябва да се задоволя с дивана във всекидневната. Спи в съвършена безметежност, лицето й остава твърдо дори в съня. Тя очевидно няма да умре от енцефалит 16. Подобна мисъл не смущава нито бденията, нито сънищата й. Анита не е човек, който да се разтревожи. Нито за себе си, нито, боя се, за мен.

На следващия ден изпращам писмото с оставката си и на обяд Анита ми се обажда по телефона. Много сдържано обаждане (нейният вечен страх от подслушване!). Ралф, съобщих на Татко и дума да не става да се публикува докладът, но възможно е Матюс да излезе по телевизията, за да предупреди хората и да им даде някои препоръки.