И в последен кръг хвърчилото засвири, забръмча, забарабани на вятъра и заплава над старата къща и Дървото на вси светии, където за пръв път срещнаха Саван!

Звънтене, плющене, плъзгане, втурване, съскане!

Въздухът, засмукан от залюлените им тела, накара пламъците на хиляди свещи да трептят, да пърхат, да примигват и съскат в желанието си да се възпламенят отново; така всички окачени намръщени гримаси, подигравателни лица и свирепи усмивки се превърнаха в полузадушени нещастни сенки. Цялото Дърво замря за един удар на сърцето. После хвърчилото запя високо в небето и Дървото лумна с хиляди изрязани наново чумерения, гневни погледи, гримаси и усмивки!

Прозорците на къщата — черни огледала, видяха хвърчилото с момчетата и Саван да се отдалечава все повече, докато стана съвсем мъничко на хоризонта.

И тогава отплуваха дълбоко надолу към непознатата страна на старата смърт и странните години в страшното минало.

— Къде отиваме? — извика Том, увиснал на хвърчилото.

— Да, къде, къде? — извикаха всички подред отдолу.

— Не къде, а кога! — каза Саван и ги задмина с големия си плащ, издут от лунен вятър и от време. — Пребройте две хиляди години преди нашата ера! Пипкин е там и ни чака! Просто го подушвам! Летете!

Луната започна да примигва. Затвори окото си и настана мрак. После пак взе да мига, все по-бързо и по-бързо, да расте, да намалява и отново да расте. Хиляди пъти трепна и при всяко трепкане пейзажът отдолу се променяше, после светна и угасна петдесет хиляди пъти — така бързо, че не можеха да я видят.

А след това престана да мига и остана съвсем неподвижна.

Земята се бе променила.

— Гледайте — каза Саван, увиснал във въздуха точно над тях.

И милионите тигрово-лъвови-леопардово-пантерови очи на есенното хвърчило устремиха поглед надолу заедно с момчетата.

И слънцето изгря, като разкри…