Тя можеше да остави един ден клетото момиче без опит в живота и без средства, на произвола на съдбата. Добрата жена водеше Викторина на черква през неделните дни, на изповед всеки две седмици, за да направи за всеки случай от нея благочестива девойка. И тя имаше право. Религиозните чувства откриваха едно бъдеще на това отхвърлено дете, което обичаше баща си и всяка година отиваше при него, за да му занесе прошката на майка си, но всяка година се сблъскваше с неумолимо затворената врата на бащината къща. Брат й, нейният едничък посредник, не дойде да я види нито веднъж в продължение на четири години и не й пращаше никаква помощ. Тя молеше Бога да отвори очите на баща й, да смекчи сърцето на брат й и се молеше за тях, без да ги обвинява. Госпожа Кутюр и госпожа Воке не намираха достатъчно оскърбителни думи в своя речник, за да окачествят това варварско поведение. Когато те проклинаха безчестния милионер, Викторина говореше за него с кротки думи, прилични на песента на ранен гълъб, чийто болезнен вик все още изразява любов.

Йожен дьо Растиняк имаше съвсем южняшко бяло лице, черна коса, сини очи. Обноските м у, държанието му, привичната му стойка показваха, че е син на благородно семейство и от малък е добил добро възпитание, основано на традиции и добър вкус. Наистина той пазеше дрехите си, в делнични дни доизносваше миналогодишното си облекло, но понякога можеше да излиза и облечен като елегантен момък. Обикновено носеше стар редингот, лоша жилетка, овехтяла черна измачкана и лошо вързана студентска вратовръзка, такива панталони и стари закърпени ботуши.

Вотрен, четиридесетгодишният мъж с боядисаните бакенбарди, представляваше преход между тези две личности и останалите. Той беше от ония хора, за които народът казва: „Ето един славен човек!“ Той имаше широки плещи, добре развити гърди, мускулите му бяха изпъкнали, ръцете му бяха едри, здрави, обрасли с гъсти червеноруси косми по пръстите.