Лицето му, набраздено с преждевременни бръчки, издаваше белези на жестокост, които противоречаха на любезните му и дружелюбни обноски. Басовият му глас, който отговаряше на грубата му веселост, беше приятен. Той беше услужлив и веселяк. Ако някоя ключалка не работеше, той веднага я разглобяваше, смазваше я, изпиляваше я и пак я сглобяваше, като казваше: „Разбирам от тия работи!“ Той наистина разбираше от всичко: от кораби, от море, познаваше цяла Франция, чужбина, сделките, хората, събитията, законите, хотелите и затворите. Ако някой се оплакваше твърде много, веднага му предлагаше услугите си. Много пъти бе заемал пари на госпожа Воке и на някои от пансионерите, обаче длъжниците му предпочитаха да умрат, но да му се издължат, тъй като, макар че изглеждаше добродушен, той внушаваше страх с проницателния си и пълен с решителност поглед. С начина, по който изплюваше слюнката си, той показваше невъзмутимо хладнокръвие, което не би го накарало да се спре пред престъпление, за да излезе от някое затруднено положение. Като на строг съдия очите му сякаш проникваха до дъното на всички въпроси, на всички съвести, на всички чувства. Той имаше навика да излиза след обяд и да се връща за вечеря, след това да изчезва през цялата вечер и да се прибира към полунощ, като си отключваше вратата с помощта на един запасен ключ, който му бе поверила Воке. Той единствен се ползваше с това благоволение. Но той беше и в най-добри отношения с вдовицата, която наричаше мамо, като я прегръщаше през кръста — доста необяснимо ласкателство! Добрата жена си мислеше, че това е още лесно, но само ръцете на Вотрен бяха достатъчно дълги, за да обгърнат дебелото й туловище. Една от отличителните му черти беше да дава щедро по петнадесет франка на месец за чашка кафе с коняк, която пиеше, след като се наобядва. Хора, не съвсем повърхностни като младежите, увлечени от вихъра на парижкия живот или пък като старците, равнодушни към онова, което не ги засяга пряко, биха се замислили върху съмнителното впечатление, което им правеше Вотрен.