— Ей, Флеминг, запек такъв. Познай коя ръбих снощи?

Досетих се и всичко започна да се върти пред очите ми.

— За три месеца ти дори до цица не се докопа, а аз я шибах още първата седмица! — триумфално завърши той.

Повярвах му. Всички знаехме, че той винаги получава това, което иска, без значение от кого. Бях унижен, смазан и надигран. Чувствах се глупав, незначителен и доста, доста по-малък от този противен, едър, нагъл и хаплив тъпанар. Не би трябвало да ме засяга чак толкова. Що се отнася до долната част на тялото, Томсън нямаше конкуренция в категорията си, пък и в нашия VIII „Б“ клас имаше предостатъчно дребни избалъчени шматки, които дори не бяха и прегръщали момиче. На тях дори моето положение, колкото и невзрачно да беше, вероятно им е изглеждало безкрайно изискано и достойно за завиждане. Така че акциите ми определено не бяха паднали чак толкова. И все пак, не можех да разбера какво точно е станало. На какво се дължеше тази рязка промяна в Пени? Как така Пени изведнъж се беше превърнала от момиче, отблъскващо категорично всякакви по-активни набези, в момиче, готово да прави всичко, що има да се прави? Може би беше по-добре да не се замислям прекалено много над този въпрос. Не исках да съжалявам никой друг, освен себе си.

Сигурен съм, че с Пени всичко е наред, както знам, че и от мен излезе все пак що-годе свестен човек, а подозирам, че дори Крис Томсън не е станал най-големият злодей на света. Или поне ми е трудно да си представя как нахлува на работното си място — банката, застрахователния институт или автомобилната изложбена зала — тръсва дипломатическото си куфарче на бюрото и като се хили подигравателно, оповестява на колегите си, че е „ръбил“ съпругата на някой от тях. (Макар че хич не ми е трудно да си го представя как ръби съпруги. Дори още навремето изглеждаше като съпругоръбач.) Но все пак е добре онези жени, които не одобряват мъжете — а наистина има предостатъчно мъже, които не заслужават одобрение — да си спомнят от къде сме тръгнали и колко дълъг път ни се е наложило да изминем.