Джеки Алън беше гаджето на приятеля ми Фил, от когото аз я свих — бавно, търпеливо, в разстояние на няколко месеца. Не беше никак лесно. Беше свързано с доста време, упоритост и измама. Фил и Джеки започнаха да ходят горе-долу по същото време, когато и ние с Пени, с тази разлика, че те продължаваха, и продължаваха, и продължаваха да излизат все заедно: и през лигавия, хормонален девети клас, и през целия десети клас, обсебен от мисъли за „края на света“, породени от грозящите ни матури, та чак до псевдозрелостта на единайсети клас. Фил и Джеки бяха нашата „златна двойка“, нашите Пол Макартни и Линда, нашите Пол Нюман и Джоан Уудуърд — те бяха нашето живо доказателство, че в един обезверен, непостоянен свят е възможно човек да остарее, или поне да стане по-възрастен, без да е наложително през няколко седмици да изживява драстични раздели и промени.

Не съм много сигурен защо исках да прееба отношенията им. С постъпката си засегнах не само тях, но и всеки мой връстник, който изпитваше душевна нужда от това те двамата да пребъдат заедно. Нали знаете, то е нещо като да видиш фланелките в магазина за дрехи, които са така хармонично подредени по цвят, че просто те изкушават да си купиш някоя от тях. После обаче, когато си я занесеш вкъщи, тя никога не изглежда същата като на рафта. Едва тогава ти светва със закъснение, че е изглеждала толкова красива и примамлива само защото е била хармонично съчетана с останалите. Ами, нещо такова се получи и при мен. Надявах се, че като почна да ходя с Джеки, ще успея да прихвана нещичко от излъчващото се от нея благородство на зряла и достойна за уважение жена. Но впоследствие естествено се оказа, че когато е без Фил, тя не притежава нищо подобно. (Ако наистина съм търсел подобно благородство, то може би е трябвало да намеря начин да „ходя“ и с двамата едновременно — но такъв номер е трудно осъществим дори при възрастните хора, а когато си на седемнайсет, подобно нещо е достатъчно основателна причина да бъдеш пребит с камъни до смърт.)