Най-много ме смущаваше обаче усещането за хладно разочарование, което ме обзе, когато Джеки ми се обади в онази неделна сутрин. Просто не разбирах това чувство. В продължение на месеци бях кроил как да постигна това завоевание, а когато моментът на нейната капитулация най-сетне настъпи, не усещах нищо — даже и по-малко от нищото. Повече от явно беше, че не мога да споделя това мое усещане с Джеки, но от друга страна пък бях и напълно неспособен да й засвидетелствам онзи ентусиазъм, от който усещах, че се нуждае, ето защо реших да си татуирам името й върху дясната си ръка.

Де да знам. Белязването за цял живот ми изглеждаше далеч по-лесно от това да кажа на Джеки, че всичко е било една гротескна грешка, че просто съм оплескал всичко. Следвайки някаква изкривена логика, реших, че като й покажа татуировката, няма да ми се налага да се напъвам да търся думи, които просто не бях в състояние да изрека. Нека поясня, че никога не съм бил от онези типове, които си падат по татуировки. Не съм, пък и никога не съм бил и от типа на декадентите с девиз „само рок’н’рол, пържете се всички в ада“, нито от типа мускулести тъпоумни и здравеняци с бирени шкембета. Но по времето, когато бях ученик, се ширеше катастрофална мода на татуировките и аз лично познавам неколцина мъже — счетоводители, учители, мениджъри на персонала и компютърни програмисти — които и днес, на около трийсет и пет годишна възраст, си влачат ужасяващи послания от онази ера, обгорели налудничави съкращения в плътта им (примерно СЪМСУЖ-СУ за „Съюз на мъжете срещу жените — Стреляй, за да убиеш“; или ПИСИМ-ИИТЕСАМ за „Повярвай и си мъртъв — Излъжи и те са мъртви“).

Смятах просто да си направя едно дискретно „Д©Р“ върху горната част на ръката, но Виктор — татуировчикът нямаше никакво намерение да остави нещата неразнищени докрай.