Мога да си представа що за човек е сега Пени Хардуик — добър и мил човек. Знам, че е завършила колеж, при това с висок успех, и че си е намерила работа като радиопродуцент в БиБиСи. Предполагам, че е умна и отговорна, понякога може би малко прекалено сериозна, а също и че е амбициозна, но не и по начин, от който ти се повдига. Още докато ходехме, проявяваше тези черти на личността си и ако се бяхме срещнали на някой по-късен етап от живота ми, вероятно бих намерил тези нейни добродетели за привлекателни. Но навремето изобщо не се интересувах от човешки качества, а само от женски цици, ето защо Пени не беше за мен.

Ще ми се да можех да кажа, че двамата сме водили дълги, интересни разговори и че сме запазили истинско приятелство през всичките ни тийнейджърски години — тя имаше данни да бъде прекрасен приятел — но не съм убеден, че двамата с нея изобщо някога сме разговаряли истински. Ходехме на кино, по купони и дискотеки и се боричкахме. Боричкахме се в нейната стая и в моята стая, във всекидневната на тяхната къща и във всекидневната на нашата къща, в различни стаи и всекидневни по разни купони, а през лятото се боричкахме по тревата — къде ли не. В центъра на всичките ни боричкания беше все един и същ, стар като света въпрос. Понякога така ми писваше да се опитвам да се докопам до гърдите й под сутиена, че се опитвах да я пипна между краката — жест, които сам по себе си бе зареден с иронична самопародия: беше все едно да помолиш някого да ти даде пет кинта назаем, а като ти откаже, да поискаш петдесетачка.

Ето въпросите, които момчетата си задаваха едно на друго в моето училище (където учехме само момчета): „Дава ли ти?“, „Пуска ли ти?“, „Колко ти пуска?“ и т.н. Понякога въпросите бяха подигравателни и предполагаха отговора „Не“: „Не ти пуска, а?“, „Даже и до цица не се докопваш, а?“. От друга страна момичетата трябваше да използват страдателен залог.