— От това не се страхувам, защото му нося една радостна вест, която напразно е чакал петнайсет години.

— Петнайсет години? Тогава сигурно се отнася за неговата пенсия?

— Да. Тя му е била отпусната и аз я нося заедно с лихвата и сложната лихва, за да му я връча.

— Какво голямо щастие! Баща ми стана отшелник и мизантроп не само от гняв, че му отказваха изплащането на пенсията, а и защото е толкова беден, че едва е в състояние да живее. Аз делях с него доходите си, които вече нямам. Да, сега и аз мисля, че ще бъдеш добре дошъл за него и че можеш да рискуваш да споменеш за мен. Дано Бог даде да имаш успех!

— Тук ми идва една идея. Не би ли било по-добре ти самият да му занесеш парите?

— Не, не! Баща ми няма да ги приеме. Ти трябва да ги занесеш, ти, не аз. Но аз едно мога да сторя, а именно да стоя наблизо, за да можеш, ако усилията ти се увенчаят с успех, веднага да ме повикаш.

— Има ли някое подходящо за целта място?

— Да, аз предварително ще ти го покажа. Колко добре, колко чудесно, че се срещнахме, ефенди! Навярно ще мога да занеса на моята годеница не само заповедта за назначение, но и вестта за помиряването с татко. Кажи дали мога да направя нещо за твое добро, ефенди! Моето приятелство ще ти принадлежи докато съм жив.

— И аз ти предлагам своето, макар че след като се разделим, едва ли някога ще се видим отново. Моето родно място се намира твърде далеч оттук.

— Къде?

— В Алемания, където ти най-вероятно никога няма да дойдеш. Въпреки това винаги ще пазя сърдечен спомен за теб.

Не е трудно да си представи човек, че сега общувахме по по-друг начин отпреди. Той проявяваше оживление, нетипично за един турчин, и за кратко време ми разказа цялото си житие-битие. За жалост, разговорът ни от време на време страдаше от унизителни прекъсвания.