Не от грижа за нашето благополучие, а от съображение за самия себе си и заради спокойствието на своята къща, ханджията ни обърна внимание, че е уместно да не се мяркаме пред другите гости. Той каза, че салонът бил пълен с поклонници, които щели да останат през нощта тук, и ни отведе до едно оградено от полусрутен кирпичен дувар място, което нарече своя чичек бахчеси, цветна градина. Тук имаше един изсъхнал жасминов храст, едно посърнало лимоново дърво и накрая една роза с две пъпки и няколко гъсеници в тях, а по листата — стотици въшки. Единият ъгъл на градината беше преграден със, старо, често изкърпвано платнище, което вероятно имаше значение на шатра, беседка или нещо подобно. В един от другите ъгли растеше трева в такова количество, че едно питомно зайче би могло да я опасе за пет минути. Това бе турска градина. Въодушевен от това описание, някой немски поет може би ще я възпее в двадесет и четири строфи.
— Ще трябва да спите тук, ако искате да не ви обиждат — рече ханджията, като посочи платнището. — Аз ще ви донеса багажа, а сетне ще се погрижа за храна и вода.
След тези думи той тръгна, понеже му се струваше невъзможно да имаме някакво желание. Що се отнася до мен, щях да спя в тази велелепна «градина» със същото удоволствие както в мръсната къща, а кисракдарът сега не мислеше за нищо друго, освен за помирението със своя баща. Всичко останало му беше безразлично.