След малко съдържателят донесе вещите на спътника ми — моите си бяха при мен — и после вечерята. Тя се състоеше само от една суха и жилава като кожа мекица, полята с гранясал шарлан. Водата се намираше в стомна, изгубила дръжката и половината си ръб, което в Ориента никак не пречеше на съвършенството. Докато оставяше пред нас тези вкусотии, той каза важно:

— Бъдете радостни, че ви приютих тук! Арнаутите току-що питаха пак за вас.

— Кои арнаути? — поисках да знам, тъй като подозрението ми веднага се бе възбудило.

— Дето дойдоха днес следобед. Те още с пристигането си се осведомиха за вас, особено за теб — прибави той, посочвайки към мен. — Те казаха, че не бивало да те приемам, понеже си бил християнин и си искал да се присъединиш към поклонниците, за да опознаеш свещените обичаи и после да ги скверниш.

— Че съм християнин, това е вярно, но си нямам никаква работа с вашите свещени обичаи. Ти не каза ли на тези арнаути, че сме пристигнали?

— Не, още не.

— Тогава изобщо не го прави! Ако се раздрънкаш, ще те донеса на валията, чиято препоръка притежавам. Къде се намират арнаутите?

— В конюшнята, най-отзад, където е спластено сеното.

— Значи са се скрили?

— Да.

— Това не е ли доказателство за теб, че възнамеряват нещо лошо и притежават нечиста съвест?

— Не, защото те казаха, че били изпратени след вас, за да ви наблюдават и в случай на необходимост да ви заловят.

— Това е една страшно голяма лъжа, защото за моя спътник те всъщност нищо не знаят и ми бяха дадени от валията за охрана, както можеш да разбереш от моя тенбих. Само че те предпочетоха да си плюят на петите — по каква причина, не знам, но все ще го узная. Не им казвай нищо за нашето присъствие, иначе можеш да си навлечеш неприятности. Нека конете ни да бъдат готови, тъй като ще потеглим още в ранни зори.