Тя стоеше самотно в прежурящия слънчев зной. Короните на дърветата, надзъртащи над дувара, бяха оклюмали листа. Дуварът беше дебел и висок. В предната страна се намираше една заключена порта. До нея висеше малък метален тас и чукче. Почуках и от другата страна на дувара тутакси се надигна многогласен кучешки вой, който трая някъде към пет минути и спря после при подвикването на човешки глас. Гласът — беше женски — попита след това при вратата за желанието ми.

— Осман бей, бившият миралай, вкъщи ли си е? — осведомих се аз.

— Кой си ти?

— Пратеник на неговия приятел Саид Калед паша, валията на Енгрийе.

— Почакай!

Слязох от коня и зачаках търпеливо. Мина половин час. Седнах до портата в буйния треволяк и буренак и мина още половин час. Издрънках отново. Същият кучешки вой и отново гласът:

— Кой е вън?

— Все още пратеникът на валията.

— Чакай!

Седнах пак и чаках цели два часа. Тогава през нивите се зададе един престарял, прегърбен и облечен само в парцали мъж, спря пред мен при вратника, погледна ме навъсено със сълзящите си очи и не проговори нито дума.

— От къщата ли си? — попитах аз. Оня кимна утвърдително.

— Миралаят у дома ли си е?

Той поклати глава, с което искаше да каже не.

— Искам да говоря с него. Той къде е?

Нови отрицателни кимвания. Тогава аз изстрелях единствения си куршум:

— Нося му пари… много пари!

Бях улучил в центъра, защото, едва бе отзвучала магическата дума «пари», и старият извика с внезапно отънял, фалцетен глас:

— Пари? Много пари? Почакай, синчето ми, почакай само съвсем мъничко, любимецо на Аллах, пратенико на Щастието! Аз ще ида да доведа Абдал. Той се намира в града, за да държи на поклонниците свети речи. Той е главният на сектата «Чок Кескинлар»

Той бързо се отдалечи.

— Колко дълго трябва да чакам? — успях да викна подире му.