То не беше прочутото знаме, което всяка година бива отнасяно до Мека от една богато нагиздена камила, ала въпреки това ми се прииска да откликна на поканата. Затова се съгласих.

Най-напред бях нагостен, много набързо наистина, с най-доброто, което къщата предлагаше — мляко и няколко плода. Абдал беше разкрил радостта си само в продължение на миг, но сега той отново се бе затворил. Същински разговор нямаше и сега толкова по-малко беше редно да започна приказка за неговия син. Още ненаситил се, трябваше да отида с него в града — една мръсна дупка, която имаше повече купища развалини и отломъци отколкото къщи.

Посрещането на пристигащите една след друга и често само преминаващи поклоннически тълпи се състоеше от един дрезгав крясък «Аллах!», а за освещаването на «святото» знаме по-добре нищо да не казвам. Тези хора бяха бесни в своята религиозна екзалтация. Дервишите ревяха като тигри, нараняваха се, за да посветят кръвта си на Пророка, и се впускаха в какви ли не други подобни смахнатости. Аз се зарадвах, когато Абдал ме покани след спускане на мрака да тръгна с него обратно към къщи, за да вечеряме. Дали щях да постигна целта си по отношение на неговия син, беше повече от съмнително. Абстрахирайки се от факта, че изобщо притежаваше кораво сърце, той беше толкова вкостенял ислямит, че за опрощение можеше да се мисли само при някакви съвсем изключителни обстоятелства. Въпреки това бях решил след вечерята да си опитам късмета. Само че работата щеше да се реши още по-рано.

Когато минавахме през портата, кучетата трябваше отново да бъдат държани настрана от мен.