Луната беше изгряла и аз видях коня си да пасе под дърветата. Седлото и сбруята висяха на един кол до стената на къщата. Миралаят ме отведе в стаята, в която вече бях бил, и отиде, за да провери при жена си дали яденето е приготвено. Едва се бе отдалечил и яростно изкрещя. Ревеше като откачен. Пороят от неговите думи остана неразбран за мен. Ясно чух само думата «Сабби», «Прокълнатия», и често повтаряното проклятие «Аллах парчаламах», което означава нещо като «Аллах да те раздроби, да те направи на парчета!»

Както чух по-късно, неговият син ме чакал напрегнато и нетърпеливо и като се стъмнило, не можал повече да се владее. От кучетата като син на къщата нямало защо да се бои. Не заварил баща си и мен и отишъл при майка си, където бащата сега го беше открил. Осман бей нападна сина си с юмруци, повали го на земята и го заудря, като кълнеше и викаше. Майката поиска да възпре вбесения съпруг, ала бе запратена от него с такава сила в ъгъла, че остана там да скимти. Младежът се изправи, за да държи баща си надалеч. Това повиши неговата ярост до такава степен, че той грабна една заредена пушка от стената и я насочи към него. Осман бей сигурно щеше да стреля. Кисракдарът съзна, за щастие, че е невъзможно да се разбере по мирен начин с този безумен човек, и удари на бяг. За да излезе от къщата, трябваше да мине през стаята, в която се намирах аз. Той нахълта от едната страна и понечи да се измъкне от другата. Тогава ме видя и спря. Но баща му вече се появи с пушката в ръка и я насочи към него. Аз скочих и избих цевта настрани. Изстрелът отекна, куршумът мина до главата на сина му и се заби в стената.

— Какви ги вършиш, нещастнико! — викнах на Осман бей. — Собствения си син ли искаш да убиеш?

— Мълчи! — прогърмя оня към мен. — Защо ми пречиш да накажа тоя вероотстъпник, това куче, дето се отвърна от Аллах, тоя прокълнат, когото не очаква нищо друго, освен Адът с всичките негови мъчения!

— Той е твой син и ти си негов създател!