— Аллах да ми прости, че съм негов баща! Откъде обаче знаеш ти, че е така? Нима го познаваш?

— Да, аз яздих няколко дни с него.

— Значи си знаел, че той се намира тук, че е искал да дойде при мен?

— Да.

— И не ми го каза! Тогава той — дано Аллах го накаже! — сигурно е премълчал пред теб, че е станал гяур, християнско куче?

— Не, той ми го каза.

— И ти не го заплю, не го прати по Шейтана?

Тези думи Осман бей изрече, като святкаше към мен с очи, пълни с омраза, сякаш искаше да ме изгори. Той се намираше в състояние, което го правеше способен на всякакво насилничество, ала въпреки това аз отговорих спокойно:

— Как бих могъл? Та нали аз самият съм християнин.

— Ти… ти християнин? — Тези думи като че не искаха да излязат от устата му. Очите му изпъкнаха застрашително и лицето се обагри в тъмночервено, докато, съскайки като змия, продължи: — И ти се осмели да дойдеш при мен, когото наричат Отшелника, при мен, който съм водачът на «Най-строгите»? Беше с мен при освещаването на святото знаме… махайте се веднага вън!

Турчинът не дочака да види дали ще се подчиним на разпореждането, а профуча край нас. Чухме го да вика кучетата.

— За Бога, отбранявай се! — подкани ме синът му уплашен, като измъкна ножа си. — Ако той насъска тези дяволи срещу нас, те дори мен няма да пощадят.

И старият действително ги насъска. Аз ги чух да идват и едва имах време да грабна карабината, която бях облегнал на стената. Тогава те вече се втурнаха вътре, трите огромни животни. Нямаше място за колебание, нито за избор, застрелях ги. Сега се появи и старият и виждайки мъртвите кучета, се нахвърли върху мен. Трябваше да се отнеса с него като с обезумял. Посрещнах го с един юмручен удар, с който го повалих. Зад нас се надигна жален вопъл. Жената беше пристигнала, привлечена от моите изстрели. Тя не биваше да се показва пред мен, непознатия. Аз излязох навън, оседлах коня си и зачаках кисракдарът да ме последва. Той се появи след известно време и извести: