— Заслужил ли съм я?

— Надявам се, не. Впрочем, попитайте Вълка.

Борк смутено поглади косата си.

— Ще го попитам. Чуйте, друже…

Възгласът на Сел пресече фразата.

— Гледайте, Борк!

Думите й звъннаха като парченца разбит порцелан.

Като се извърна, Борк веднага долови това, което тя бе видяла, това, което сочеше треперещият й пръст.

— Сторило ви се е…

— Но…

— Те се движат — изведнъж потвърди вълкът.

Хората се отдръпнаха от масата и впериха в него очи, пълни с недоумение.

— Песъчинките мърдат отдавна.

За секунда всички останаха неподвижни. После повелителният жест на Борк спря внезапно спусналата се натам Сел. Движението на някои отделени от общата маса песъчинки сега беше очевидно не само за човека, но дори и за погледа на вълка.

— Борк, те се делят — гласът на Сел трепна. — Ето! Ето…

— Спокойно! — С точно и бързо движение Борк изсипа пясъка в епруветката. Източникът на зловещата миризма изчезна в джоба му и на Сел й стана по-леко, сякаш бяха махнали от масата някакво влечуго.

— Край! — леко задъхан каза Борк. И пак повтори „край“ — сякаш убеждавайки себе си и другите. — Може би няма нищо опасно. Допустими са и други обяснения. Нищо не се е случило, те вече са затворени.

— Не всички — възкликна Сел.

— Моля!

— Онази песъчинка?

— Ще я намерим.

— Нея я отнесе вятърът — каза вълкът.

— Така… — ръката на Борк се протегна към информатора.

— Безполезно е — спря го Сел. — По-лесно е да се намери… всичко друго, но не и…

— Знам, но не виждам друг изход.

— Има изход. Вълкът!

— Този тук!

— Да, той е тук… Вълчо, миличък, можеш ли да подушиш тази песъчинка? Можеш ли, а?

— Слушайте, Сел!

— Борк, ако някой може да я издири, това е само вълкът.

— Да — каза вълкът. — Ще я намеря, ако е още в града.

— И все пак… — Борк се колебаеше.

— Побързайте за лабораторията!