— Вие наистина ли сте сигурни?

— Познавам вълка.

— Тогава аз ще отида с него! Моите крака са по-здрави!

— Но вие не разбирате вълка като мен! Вървете в лабораторията!

— Добре, едното не пречи на другото. В края на краищата градът може да се постави под карантина. Поддържайте връзка с мен!

… На горната площадка на зданието се разхождаше вятърът. В пролуките между облаците нервно мигаха звездите. Бледи, още беззвучни светкавици раздираха небето над хоризонта. Ноздрите на вълка жадно поемаха вятъра. Миризмите минаваха и изчезваха като редове на бързо прелиствана книга на фона на далечния мирис на ливадите и горичките. От градските миризми най-ярко се открояваха изпаренията на смазочни масла, киселите миризми на металите, дразнещите с вкус на стъкло аромати на полимерите. Вятърът довяваше хиляди оттенъци и носът на вълка ги ловеше като локатор. Вятърът и помагаше, и пречеше. Помагаше му, защото довяваше миризми от километри далеч; пречеше, защото ги смесваше и накъсваше слабите струи. Добре, че поне менеше посоката си и от време на време спираше. Така вълкът можеше да души целия град, сякаш се носеше на него. Сел стоеше до вълка, опъната като струна.

Тя знаеше, че Борк щеше да предприеме всичко възможно. Щяха да бъдат докарани и пуснати по следата специално обучени кучета. Веднага ще бъдат настроени на новата миризма и използувани всички лабораторни анализатори. Но тя бе уверена, че нито един апарат не може да се сравни с тънкото обоняние на вълка и нито едно куче не би проследило миризмата така, както вълкът, който разбра, макар и по-иначе от хората, целта на търсенето. Освен това сега всичко решаваха часовете, дори минутите.

Ловейки подозрителните струи, вълкът от време на време се раздвижваше, като че ли гонеше в тъмнината невидими пеперуди. Понякога дълго стоеше неподвижен. Светлините на града долу тревожно трепкаха в неспокойния въздух. Вълкът не виждаше и не чуваше нищо. От вятъра козината му ту настръхваше, ту полягаше на вълни; от време на време Сел го възприемаше като непознат и страшен звяр.