Внезапно той наведе муцуна към настилката. Вълкът подскочи, ноктите му задраскаха по бетона.

— Улових я! Натам, натам… След минута пристигна повиканият реалет. Машината ги понесе над града, отразявайки блясъка на светлините му. Но във въздуха миризмата вече не се долавяше. Сел напразно завиваше надясно, наляво, като ту снишаваше реалета над покривите, ту поемаше към висините… Не казваше нищо на вълка, защото знаеше, че той прави невъзможното.

На края, като попаднаха в поредната по-ниска въздушна струя, вълкът се оживи:

— По-надолу… още надолу.

— Още Надолу?

— Да, да!

Сел се поколеба. Долу беше вентилационният кладенец. Обточеното със светлини устие блестеше като огърлица. Да летят ли нататък? Правилникът забранява това. Да се спуснат с асансьора или пък да продължат пешком? Ами ако отново им потрябва реалета? Няма време.

Сел набра индекса на Борк. Появилото се на екрана лице на космонавта изразяваше досада и припряност. При вида на Сел то се успокои и светна:

— Намерихте ли?

Сел му обясни всичко.

— Не се тревожете! — почти я прекъсна Борк. — По дяволите правилника, аз ще се договоря с патрулната служба. По-бързо, колкото се може по-бързо!

— Живи ли са?

— Да, но това навярно е квазиживот… Не ме разпитвайте. На свобода са може би две или дори три семенца.

— И те…?

— Чакаме окончателни резултати. Веднага ще ви съобщя. Изключвам.

Екранът угасна.

Реалетът неподвижно висеше над отвора. Вятърът леко поклащаше машината като закотвена лодка. Отворът на вентилационната шахта беше малко по-широк от диаметъра на реалета.

— Дръж се, вълчо…

Реалетът полетя надолу като камък. Само на скорост и само по този начин можеше да се извърши маневрата при страничен вятър. Замяркаха се лампи, междуетажни прегради, изплашени лица по галериите.