— Още надолу ли?

— Да.

По-надолу кладенецът беше закрит с филтрираща решетка. Сел включи сирената и вкара реалета в наземния етаж. На половин километър се намираше транспортният шлюз. Намалила скоростта до минимум, Сел караше реалета над движещата се улица, точно над главите на хората. Отдолу се зачуха викове. „Какво ли си мислят за мен?“ — мярна се в ума й. Очите й се премрежваха от светлината. Боботенето на мотора отекваше в стените.

Най-после шлюзът!

— Усещаш ли миризмата?

— Да, да!

Вълкът дишаше, като че ли беше тичал дълго. Преследването на врага, който заплашваше Сел, го вълнуваше.

В подземния етаж бяха разположени транспортните артерии, складовете и комуналните служби. Стените на тунела ограничаваха видимостта. Да летят тук бе направо лудост. Сел поведе реалета по онази страна, където не можеше да се появи насрещният експрес. Той щеше да мине край тях само на два метра от лявото крило на реалета. Беше много рисковано, но Сел реши, че ще кацне, ако се срещнат. Дано задният експрес да успее да спре, дано тя успее да се вдигне до неговото появяване.

Грохотът ги настигна още в мига, когато се показа перонът. Тя успя да дръпне машината встрани и се понесоха над перона. Чакащите експреса хора се разбягаха изплашени. По-нататък нямаше смисъл да летят. Сел и вълкът изскочиха от реалета. Някой извика подире им, но те не обръщаха внимание. Да, такава паника още никой не бе предизвиквал.

Вълкът тичаше на зигзаг, Сел едва успяваше да го следва. Стълба, преход, пак стълба… Сел почна да се задъхва. Вълкът забави крачка. Хората край тях застиваха като статуи. Тази картина — едрият могъщ вълк и бързащото подире му тънко момиче в бяло, с коса като черен плам ги вцепеняваше.

Квадратна площадка. Вратите на единия асансьор се разтвориха. С два великолепни скока вълкът изпревари Сел. Някаква стара жена тъкмо се канеше да влезе в кабината, когато вълкът с мек тласък я застави да се отдръпне. Жената извика и в този вик вълкът улови нотки на същия онзи древен, атавистичен страх, пробуждащ се понякога и у него като родово наследство от онези далечни дни, когато вълците са се бояли от хората, а хората — от вълците.