— Том? — възкликна старецът, без още да отвори очи.
— Да. — Чу най-сетне той.
Щом Фийлд погледна Том Уулф, и образът, създаден от въображението му, се разпра по всички шевове като твърде тясна дрешка на едро за възрастта си дете.
— Чакай да ти се порадвам, Том Уулф! — отново и отново повтаряше Фийлд, докато се измъкваше непохватно от леглото. Тресеше го. — Ама вдигнете тези щори, не мога да го видя! Наистина ли си ти, Том Уулф?
Огромният снажен Том Уулф го гледаше отгоре надолу, разперил тежките си ръце, за да не загуби равновесие в този непознат свят. Погледна стареца, озърна се из стаята, устните му потрепваха.
— Ти си точно такъв, какъвто са те описвали, Том, само че по-голям.
Томас Уулф се засмя с пълно гърло — изглежда, бе решил, че полудява или сънува някакъв нелеп сън; пристъпи към стареца, докосна го, огледа се за професор Боултън, опипа своите рамене и нозе, внимателно се покашля, притиснал длан към челото си.
— Вече нямам температура — каза той. — Здрав съм.
— Разбира се, че си здрав, Том!
— Ама каква нощ! — каза Том Уулф. — Хич не ми беше лесно. Струваше ми се, че на никой болен на света не му е бивало толкова зле. И усещам изведнъж, че плувам и си помислих: Температура имам. Чувствам, че ме носи нанякъде и си мисля: това е то, умирам. Към мен приближава някакъв човек. Викам си — пратеникът господен. Взе ми ръката. Подушвам — на електричество мирише. И се възнесох някъде нагоре; после гледам — бакърен град. Е, казвам си, пристигнах. Това е то царството небесно, а тука са му дверите! Смразих се от главата до петите, сякаш в сняг ме бяха държали. А ме напушва смях, трябва нещо да направя, иначе ще реша, че окончателно съм полудял. Вие нали не сте господ бог, а? Нещо нямате много такъв вид.
Старецът се разсмя.
— Не, не, Том, аз не съм бог, само се преструвам. Аз съм Фийлд. — Той пак се засмя. — Ама че съм и аз. Говоря така, сякаш той може да знае кой е Фийлд. Том, аз съм Фийлд, финансов бос — кланяй се дълбоко, целувай ръка! Аз съм Хенри Фийлд и ми харесват твоите книги. Аз те пренесох тук. Ела насам.