— По какво ме разпозна? — изненада се Унгер.

— По скулата ти. Гърмящата стрела е бил прободен с нож по скулата, това знае всеки, който е слушал за него. Такъв белег бие на очи. Отгатнах ли?

Унгер кимна:

— Прав си. Наричат ме Итинти-ка, Гърмящата стрела.

— Благодаря на Ваконда, че ми позволи да говоря с теб. Ти си храбър мъж, дай ръката си и стани мой брат!

Споразумението бе скрепено и Унгер произнесе:

— Докато очите ни виждат, нека бъде приятелство между мен и теб.

А индианецът добави:

— Моята ръка е твоя ръка, моите крака са твои крака! Горко на твоя враг, защото той е и мой, и горко на моя враг, защото е твой! Моята душа е твоя, а твоята душа — моя! Ние сме едно цяло!

Бизоновото чело не беше индианец от типа на северните коренни жители. Разговорлив и общителен, той бе не по-малко опасен от онези мълчаливи червенокожи, които считат за срамно да изразяват с думи чувствата си.

— В хасиендата ли си отседнал? — запита Унгер.

— Не — отговори ловецът на бизони. — Кой би могъл да живее и спи на въздух, пленен от четири стени? Отседнал съм тук. — Той посочи тревната площ, върху която стоеше.

— В такъв случай ти имаш най-доброто легло в хасиендата. И аз не можах да издържа в стаята.

— Твоят приятел Мечешко сърце отиде на пасището. Говорих с него и му благодарих. Той е мой брат, както и ти.

— Сега къде е?

— Седи при вакуеросите, които обсъждат нападението на команчите.

— Да отидем при тях!

Индианецът метна тежката си пушка на рамо и поведе немеца.

Далеч в полето, сред пасящите стада полудиви коне, вакуеросите се бяха настанили на земята, пушеха и си бъбреха за приключението на младата господарка. Случаят се бе разпространил бързо. Мечешко сърце седеше мълчалив. Новодошлите се наместиха, без това да смути някого, независимо че сега присъстваше и вторият герой на разказа. Той веднага взе думата и се завърза един от онези увлекателни разговори, които могат да се чуят само на бивак сред пущинака.