— Какво общо има това с нас?

— Чудовищата не са майтап работа, Бела.

Отново прочетох заглавието, после погледнах лицето му.

— Това… вампир ли извършва убийствата? — прошепнах.

Той се усмихна безрадостно, гласът му беше нисък и студен.

— Ще се изненадаш, Бела, колко често проблемите ви са причинени от моя вид. Може лесно да се познае, ако знаеш къде да гледаш. Информацията сочи, че има млад вампир в Сиатъл. Кръвожаден, див, неконтролируем. Такива, каквито всички сме били в началото. — Насочих погледа си към статията, избягвайки очите му. — От седмици наблюдаваме случващото се. Всички признаци са налице — необяснимите изчезвания, винаги през нощта, останките от телата, липсата на каквито и да е други доказателства. Да, някой млад. И изглежда никои не поема отговорност за него.

Той пое дълбоко въздух.

— Е, това не е наш проблем. Дори нямаше да обърнем толкова внимание ако не беше близо до града ни. Както казах, това се случва непрекъснато. Съществуването на чудовища води до чудовищни последствия.

Опитах се да игнорирам имената на жертвите, но сякаш бяха написани с червено — очите ми виждаха само тях. Пет отнети човешки живота. Пет опечалени семейства. Морийн Гардинър, Джефри Кембъл, Грейс Рейзи, Мишел О’Конъл, Роналд Албрук. Хора, които са имали родители и деца, и приятели, и домашни любимци, и работа, и надежди, и планове, и спомени, и бъдеще.

— С мен няма да е така — прошепнах, повече на себе си. — Ти няма да го позволиш. Ще живеем на Антарктида.

Едуард въздъхна, нарушавайки напрежението.

— Пингвини. Прекрасно.

Изсмях се дрезгаво и махнах вестника от масата, за да не ми се налага да гледам имената. Естествено, Едуард е обмислил въпроса с ловуването. Той и неговото «вегетарианско» семейство — всички, зарекли се да защитават човешкият живот — всички, предпочитащи да задоволяват жаждата си с лова на големи хищници.