— Тогава Аляска, както планирахме. Някое място, по-отдалечено от Джуно — и изобилстващо от мечки гризли.
— Още по-добре — изтъкна той — Полярни мечки. Доста са свирепи. А и вълците там са доста големи.
Устата ми се отвори и дъхът ми излезе накъсано.
— Какво има? — попита той. Преди да мога да се възстановя объркването му се изпари и тялото му се стегна.
— О. Пропусни вълците тогава. Ако идеята ти се струва противна. — Гласът му беше твърд, студен, а раменете му непреклонни.
— Той беше най-добрият ми приятел, Едуард — измърморих. Миналото време ме нарани. — Разбира се, че идеята ми се струва противна.
— Моля те, прости недосетливостта ми — каза той, все още студено. — Не трябваше изобщо да го предлагам.
— Няма нищо. — Наблюдавах ръцете си, сключени в юмрук на масата. И двамата мълчахме, после студените му пръсти повдигнаха брадичката ми. Изражението му беше много по-меко.
— Съжалявам. Наистина.
— Знам. Знам, че нямаше това предвид. Не трябваше да реагирам така. Просто… мислех си за Джейкъб преди да дойдеш. — Поколебах се. Златистите му очи потъмняваха всеки път когато споменавах името на Джейкъб. Проговорих, защитавайки се. — Чарли ми каза, че Джейк минава през труден период. Много е наранен и… вината е моя.
— Нищо лошо не си направила, Бела.
Поех дълбоко въздух.
— Трябва да оправя нещата, Едуард. Поне това му дължа. Пък и това е едно от условията на Чарли.
Докато говорех лицето му се промени — сега беше отново сурово, подобно на статуя.
— Знаеш, че е изключено да си около върколак незащитена, Бела. А ако някой от нас навлезе в земите им, ще се наруши споразумението ни. Да не би да искаш да започнем война?
— Разбира се, че не!
— Тогава няма никакъв смисъл да обсъждаме въпроса — дръпна той ръката си и погледна настрани, опитвайки се да смени темата. Очите му се спряха на нещо зад мен и се усмихна, въпреки че очите му останаха предпазливи. — Доволен съм, че Чарли реши да те освободи — имаш отчаяна нужда да отидеш до книжарницата. Не мога да повярвам, че отново четеш «Брулени Хълмове». Не я ли знаеш наизуст?