— Не всички от нас имат фотографска памет — казах отсечено.

— С фотографска памет или не, не мога да разбера защо толкова ти харесва. Героите са ужасни хора, които съсипват взаимно животите си. Не знам как Хийтклиф и Кати могат да бъдат сравнявани със сродни души като Ромео и Жулиета или Елизабет Бенет и г-н Дарси

— Имаш сериозни отклонения относно класическата литература — озъбих се аз.

— Вероятно защото не съм впечатлен от древността. — Усмихна се, очевидно доволен, че е успял да ме разсее. — Честно, кажи ми защо я четеш отново и отново? — Очите му се оживиха с пламтящ в тях интерес, опитвайки се — отново — да разнищи странно работещото ми съзнание. Протегна се през масата, за да обвие ръце около лицето ми. — Какво е това, което те привлича толкова?

Искреното му любопитство ме обезоръжи.

— Не съм сигурна — казах, мъчейки се да разбера, докато неговият втренчен поглед несъзнателно пропъди всякакви мисли от главата ми. — Мисля че е заради «неизбежното». Това, че нищо не може да ги раздели — нито нейният егоизъм, нито неговите злини, нито дори смъртта накрая.

Лицето му беше умислено докато обмисляше думите ми. След момент изви дразнеща усмивка.

— Все още мисля, че историята щеше да е по-добра ако някой от тях двамата можеше да прощава.

— Точно в това е въпроса — възразих аз. — Любовта им е единствената прошка, която получават.

— Надявам се да си по-съобразителна от тях — да не се влюбиш в някой, толкова… зъл.

— За мен е малко късно да се притеснявам в кого ще се влюбя — изтъкнах. — Но дори и без това предупреждение, изглежда съм се справила добре в избора си.