Той се засмя тихо.

— Радвам се, че мислиш така.

— Е, аз пък се надявам, че ти си достатъчно внимателен, за да стоиш далеч от някой толкова егоистичен. Всъщност Катрин е причината за всички беди, а не Хийтклиф.

— Ще бъда внимателен — обеща той.

Въздъхнах. Винаги успяваше да отвлече вниманието ми. Поставих ръката си върху неговата, която още беше на лицето ми.

— Трябва да се видя с Джейкъб.

Очите му се затвориха.

— Не.

— Изобщо не е опасно — казах, защитавайки се. — Преди прекарвах дните си в Ла Пуш заедно с тях и нищо лошо не ми се случи.

Но направих грешка; гласът ми се поколеба накрая на изречението, защото осъзнах, че думите ми са лъжа. Не беше вярно. Кратък спомен проблесна в паметта ми — огромен сив вълк, готов за скок, озъбил се срещу мен — изпоти дланите ми. Едуард чу как сърцето ми ускорява ритъма си и все едно бях изрекла гласно лъжата.

— Върколаците са нестабилни. Понякога хората около тях биват сериозно наранявани. А понякога биват убити.

Исках да го отрека, но друг образ се появи в пред очите ми. Видях някога красивото лице на Емили Янг, сега белязано от три тъмни линии — прорязващи ъгъла на лявото й око и изкривяващи лявата част на устните й. Той изчакваше, хилейки се триумфиращо, да възвърна гласа си.

— Не ги познаваш — прошепнах.

— Познавам ги по-добре отколкото предполагаш, Бела. Бях тук последният път.

— Последния път ли?

— Кръстосахме шпаги с вълците за първи път преди около седемдесет години. Тъкмо се бяхме установили в околността. Беше още преди Алис и Джаспър да се присъединят към семейството. Надвишавахме ги по брой, но това нямаше да ги спре да започнат битка. Ако не беше Карлайл. Той успя да убеди Ефраим Блек, че съжителството ни е възможно и впоследствие сключихме примирие.

Сепнах се при споменаването на прапрадядото на Джейкъб.