
— Мислехме, че границата е изчезнала след смъртта на Ефраим — промърмори Едуард, сякаш на себе си. — Че генът, предизвикващ трансформацията, е изгубен. — Той спря и ме погледна укорително. — Изглежда лошият ти късмет от ден на ден става все по-могъщ. Осъзнаваш ли, че магнитната сила за опасности, която притежаваш, е била достатъчно силна, за да възстанови вълчи съюз, който беше почти изчезнал? Ако можехме да бутилираме лошият ти късмет, щяхме да имаме оръжие за масово унищожение в ръцете си.
Игнорирах подигравката, вниманието ми беше насочено към предположението му — сериозно ли говореше?
— Не аз съм виновна за повторната им поява. Не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Лошият ми късмет няма нищо общо с това. Върколаците се върнаха, защото и вампирите се появиха.
Едуард ме гледаше втренчено, явно го изненадах.
— Джейкъб ми каза, че фактът, че семейството ти е тук, е причината. Мислех, че знаеш.
Очите му се присвиха.
— Това ли си мислят?
— Едуард, погледни фактите. Преди седемдесет години вие сте дошли тук — и изведнъж се появяват вълците. Сега отново сте тук — и те се появяват отново. Да не мислиш, че това е съвпадение?
Той премигна и погледът му се успокои.
— Тази теория ще заинтересува Карлайл.
— Теория значи — присмях се.
За момент стоеше мълчаливо, загледал се през прозореца към проливният дъжд. Обмисляше факта, че присъствието на неговото семейство превръщаше местните момчета в огромни вълци.
— Интересно, но не особено важно — измърмори след момент. — Така или иначе ситуацията си остава същата.
И сама можех да разбера какво искаше да каже: никакви върколаци-приятели.
Знаех, че трябва да бъда търпелива с Едуард. Не че не беше прав — той просто не разбираше. Нямаше представа колко много дължа на Джейкъб Блек — живота си, а вероятно и здравето си.
Не исках да говоря за този период с никой, особено пък с Едуард. Заминаването му беше само опит да ме предпази, да спаси душата ми. Не мислех, че е отговорен за всички глупости, които направих докато го нямаше. Нито мислех, че е отговорен за болката, която изпитвах.
