Той го мислеше.

По тази причина трябваше много внимателно да му предоставя обяснението си. Станах и заобиколих масата. Той разтвори ръце и аз седнах в скута му, намествайки се в студената му, твърда прегръдка. Гледах ръцете му докато говорех.

— Моля те, изслушай ме. Не ми е щукнало просто така да намина да видя стар приятел, много по-важно от това е. Джейкъб страда. — Гласът ми се пречупи. — Не мога да не му помогна — не мога да се откажа от него точно сега, когато има нужда от мен — само защото не е човек през цялото време. Той беше до мен, когато… когато и аз не се държах като човек. Нямаш представа какво беше. — Поколебах се. Ръцете на Едуард бяха стегнати около мен, пръстите му — свити в юмруци, сухожилията ясно изпъкнали. — Ако Джейкъб не ми беше помогнал… Не съм сигурна какво щеше да завариш, когато се прибереше вкъщи. Дължа му много повече от това, което му давам сега, Едуард.

Предпазливо погледнах лицето му. Очите му бяха затворени, а челюстта му здраво стисната.

— Никога няма да си простя, че те изоставих — прошепна. — Дори и да живея сто хиляди години.

Сложих ръка на студеното му лице и изчаках, докато въздъхна и отвори очите си.

— Просто се опитваше да постъпиш правилно. Сигурна съм, че щеше да се получи — с някой по-нормален от мен. Освен това сега си тук. Само това е от значение.

— Ако не бях заминал, нямаше да ти се налага да рискуваш живота си, за да утешиш някакво си куче.

Отдръпнах се. Бях свикнала с цветистият език на Джейкъб — кръвопиец, пиявица, паразит. Но от кадифеният глас на Едуард звучеше по-грубо.

— Не знам как да се изразя подходящо — каза Едуард, гласът му беше мрачен. — Ще прозвучи жестоко, предполагам. Но бях на крачка да те загубя. Знам какво е чувството от мисълта, че съм те загубил. И няма да разреша нещо опасно да припари до теб.