— Трябва да ми се довериш. Всичко ще бъде наред.

Лицето му отново изразяваше болка.

— Моля те, Бела — прошепна.

Загледах се в златистите му очи.

— Молиш за какво?

— Моля те, заради мен. Моля те, пази се. Аз ще направя всичко по силите си, но няма да откажа малко помощ от твоя страна.

— Ще поработя по въпроса — прошепнах.

— Имаш ли представа колко важна си всъщност за мен? Някакво понятие колко много те обичам? — Придърпа ме по-близо до твърдите си гърди и сложи брадичка върху главата ми.

Притиснах устните си до леденостудената му шия.

— Знам колко много аз обичам теб — отговорих.

— Сравняваш малко дръвче с цяла гора.

Завъртях очи, но той не можеше да види.

— Невъзможно.

Той целуна челото ми и въздъхна.

— Никакви върколаци.

— Не мога да се съглася. Трябва да видя Джейкъб.

— Ще се наложи да те спра.

Звучеше съвсем сигурен, че това няма да се окаже никакъв проблем.

И аз бях сигурна, че е прав.

— Ще видим тази работа — блъфирах аз безпричинно. — Той все още е мой приятел.

В този момент се сетих за бележката на Джейк в джоба ми — сега сякаш тежеше килограми. Чух думите му, и за първи път сякаш те съвпадаха с тези на Едуард — нещо, което не би се случило при нормални обстоятелства.

— Това нищо не променя. Съжалявам.

2. Отбягване

Чувствах се странно весела докато вървях от час по испански към закусвалнята и не беше само защото се държах за ръка с най-перфектния човек на планетата, макар че това със сигурност беше частично причината.

Може би беше фактът, че присъдата ми беше излежана и бях свободна жена отново. Или може би нямаше нищо общо точно с мен. Може би беше атмосферата на свобода, която се носеше над целия училищен район. Училището свършваше и за завършващите особено, потрепването на въздуха беше осезаемо.